04:48 след полунощ...
„Култура... това е думата която може по най-ефикасен начин да опише това което в момента шуми в главата ми. Шум който даже сънят ми залюлява. Шум който бавно, малко по-малко, в музика се преражда. Музика без която вече не мога. Музика която толкоз врати пред мен отваря, ах колко много...”
Не мога точно да ти кажа кога се случи, не помня дата, но беше в началото на тази година. Един скъп и мил човек за мен, ми донесе книга от България. Аз не бях чел книга на български от много време и ако трябва да бъда честен имах желанието да го направя, да докосна родният си език, така както всеки българин го прави. Спомням си, че още след парвите няколко реда почуствах силно впечетление от начина по-който авторът подреждаше думите, начинат по-който описваше мястото в което щеше да се развие случката. Но след още няколко реда тръпки ме побиха... той започна да говори за така наречените „Хъшове”, българите имигранти, които са се борили извън България за свободата на поробеното ни отечество. Не знам защо но Бръчков, един от главните герои, просто ми влезна под кожата. Мисля, че това се дължеше на фактът, че аз самият съм имигрант и до известна степен, затова чуствах произведението на Вазов. Тази книга, по-точно тези няколко първи реда събудиха у мен българският дух, човек както и да го нарека няма да сбъркам. На следващия ден вече знаех къде трябва да отида. Знаех къде мога да напоя тази жадна част от мен. Запатих се право към българското неделно училище в Хатива, за което аз бях чувал, за което аз знаех. По-малкият ми брат посещава същото това училище. В Неделя аз бях там. Готов, без капчица съмнение, приливащ от желание да се втурна в този нов за мен свят. Свят пълен с широки хоризонти и с толкова много нови въпорси. Директорката ми отдели малко време и ми припомни колко важно е българското знание и още повече за тези като мен, далеч от родината си. И след нашият разговор, тя ме покани да вляза в час, която покана аз с удоволствие приех. За мен беше вълшебно, беше нещо което трудно днес мога с думи да опиша, емоцията беше голяма. Още първият час по литература си дадох сметка, че сам попаднал на правилното място. Госпожата говореше а аз не можех да сваля очи от нея, не можех да спра да я слушам, беше ми толкоз интересно, толкова се вълнувах, че единственото кеото мислех е за това колко съм изпуснал, колко много съм оставил от там където съм тръгнал. Благодарение на този скъп и мил човек за мен и на българското неделно училище в Хатива получих отново възможноста да прегърна хубавата част на България, част която ако трябва отново да бъда честен, беше толкова далеч от мен, че започвах да се съмнявам в нейното съществуване. Връщам се на момента в който говорех за шумът в главата ми, за тази нова за мен мелодия. Определено ДА! Културата е моят стимул днес, тя е светлината която ме води. И определено, още веднаш ДА! Българското училище отвори голяма част от всички нови врати които Вазовото произведение така категорично остави пред мен. Врати зад които стои и ме чака културата свята. Прощавай, пускам това писмо без редакция.
„Култура... това е думата която може по най-ефикасен начин да опише това което в момента шуми в главата ми. Шум който даже сънят ми залюлява. Шум който бавно, малко по-малко, в музика се преражда. Музика без която вече не мога. Музика която толкоз врати пред мен отваря, ах колко много...”
Не мога точно да ти кажа кога се случи, не помня дата, но беше в началото на тази година. Един скъп и мил човек за мен, ми донесе книга от България. Аз не бях чел книга на български от много време и ако трябва да бъда честен имах желанието да го направя, да докосна родният си език, така както всеки българин го прави. Спомням си, че още след парвите няколко реда почуствах силно впечетление от начина по-който авторът подреждаше думите, начинат по-който описваше мястото в което щеше да се развие случката. Но след още няколко реда тръпки ме побиха... той започна да говори за така наречените „Хъшове”, българите имигранти, които са се борили извън България за свободата на поробеното ни отечество. Не знам защо но Бръчков, един от главните герои, просто ми влезна под кожата. Мисля, че това се дължеше на фактът, че аз самият съм имигрант и до известна степен, затова чуствах произведението на Вазов. Тази книга, по-точно тези няколко първи реда събудиха у мен българският дух, човек както и да го нарека няма да сбъркам. На следващия ден вече знаех къде трябва да отида. Знаех къде мога да напоя тази жадна част от мен. Запатих се право към българското неделно училище в Хатива, за което аз бях чувал, за което аз знаех. По-малкият ми брат посещава същото това училище. В Неделя аз бях там. Готов, без капчица съмнение, приливащ от желание да се втурна в този нов за мен свят. Свят пълен с широки хоризонти и с толкова много нови въпорси. Директорката ми отдели малко време и ми припомни колко важно е българското знание и още повече за тези като мен, далеч от родината си. И след нашият разговор, тя ме покани да вляза в час, която покана аз с удоволствие приех. За мен беше вълшебно, беше нещо което трудно днес мога с думи да опиша, емоцията беше голяма. Още първият час по литература си дадох сметка, че сам попаднал на правилното място. Госпожата говореше а аз не можех да сваля очи от нея, не можех да спра да я слушам, беше ми толкоз интересно, толкова се вълнувах, че единственото кеото мислех е за това колко съм изпуснал, колко много съм оставил от там където съм тръгнал. Благодарение на този скъп и мил човек за мен и на българското неделно училище в Хатива получих отново възможноста да прегърна хубавата част на България, част която ако трябва отново да бъда честен, беше толкова далеч от мен, че започвах да се съмнявам в нейното съществуване. Връщам се на момента в който говорех за шумът в главата ми, за тази нова за мен мелодия. Определено ДА! Културата е моят стимул днес, тя е светлината която ме води. И определено, още веднаш ДА! Българското училище отвори голяма част от всички нови врати които Вазовото произведение така категорично остави пред мен. Врати зад които стои и ме чака културата свята. Прощавай, пускам това писмо без редакция.
Няма коментари:
Публикуване на коментар