Свежо ангелско кокиче..
да, това е моето момиче!
Сладка до полуда..
красива дива пеперуда!
да, това е моето момиче!
Сладка до полуда..
красива дива пеперуда!
вторник, 9 ноември 2010 г.
сряда, 6 октомври 2010 г.
Промяна
Когато промяната настъпи,
когато нещо в теб затрепти.
Душата тялото напуска
в търсене на чувства и мечти.
Поемаш път неясен и бодлив
по който всеки бодел
частица е от спомен сив.
Хоризонта губи своя смисъл
няма небе, няма море..
Само сини нюанси тъжни,
които изпиват жадно
и най-дълбоките очи..
когато нещо в теб затрепти.
Душата тялото напуска
в търсене на чувства и мечти.
Поемаш път неясен и бодлив
по който всеки бодел
частица е от спомен сив.
Хоризонта губи своя смисъл
няма небе, няма море..
Само сини нюанси тъжни,
които изпиват жадно
и най-дълбоките очи..
вторник, 5 октомври 2010 г.
ОТ ДНЕС НАТАТЪК
До днеска любовта ни беше тиха -
спокойна като лятната река
и като зима без свирепи вихри,
и като пролет, будна под снега.
И се въртяха пролети и зими.
Търкаляха се бавно нощ и ден.
А аз дори забравях, че те има,
защото беше винаги край мен.
Защото като сянка неотлъчна
ме следваше във лош и хубав час.
Чак днес разбирам колко било мъчно
без сянката си да живея аз.
От днес нататък като клон прекършен
аз ще те чакам сам насред света.
За всички любовта с раздяла свършва.
За мен и теб с раздяла почва тя.
Дамян Дамянов
спокойна като лятната река
и като зима без свирепи вихри,
и като пролет, будна под снега.
И се въртяха пролети и зими.
Търкаляха се бавно нощ и ден.
А аз дори забравях, че те има,
защото беше винаги край мен.
Защото като сянка неотлъчна
ме следваше във лош и хубав час.
Чак днес разбирам колко било мъчно
без сянката си да живея аз.
От днес нататък като клон прекършен
аз ще те чакам сам насред света.
За всички любовта с раздяла свършва.
За мен и теб с раздяла почва тя.
Дамян Дамянов
понеделник, 4 октомври 2010 г.
Мъчен човек
Казваш ми: "Тежък и мъчен човек!"
Вярно. Такъв съм. Не искам да споря.
Но във живота - ни лесен, ни лек -
вече ми втръсна от лесните хора.
Тях ще ги срещнеш на път и под път -
не хора, а ангели същи небесни.
Пълен със тях е и пъка светът
от лесните хора.
Те, хората лесни,
ще дойдат край тебе, край мене, край нас
и без да ги викаш. И в лесното само.
В минутата лека и в лесния час,
когато от тях нужда никаква нямаш.
Празни и леки, със дух - пушек лек -
те ще изчезнат в минутата съща,
в която най-тежкият мъчен човек
с най-тежките крачки внезапно се връща.
С най-мъчната дума, с най-лютия лек
ще дойде той раната в теб да затвори.
Да, нека съм тъжен и мъчен човек!
Влудяват ме леките, лесните хора!
Дамян Дамянов
Вярно. Такъв съм. Не искам да споря.
Но във живота - ни лесен, ни лек -
вече ми втръсна от лесните хора.
Тях ще ги срещнеш на път и под път -
не хора, а ангели същи небесни.
Пълен със тях е и пъка светът
от лесните хора.
Те, хората лесни,
ще дойдат край тебе, край мене, край нас
и без да ги викаш. И в лесното само.
В минутата лека и в лесния час,
когато от тях нужда никаква нямаш.
Празни и леки, със дух - пушек лек -
те ще изчезнат в минутата съща,
в която най-тежкият мъчен човек
с най-тежките крачки внезапно се връща.
С най-мъчната дума, с най-лютия лек
ще дойде той раната в теб да затвори.
Да, нека съм тъжен и мъчен човек!
Влудяват ме леките, лесните хора!
Дамян Дамянов
РЕВНОСТ
Прости, до днес не те обичах,
тъй както заслужаваш ти.
Съвсем ми беше безразлично
дали съм ти любим, прости.
Дори не те и забелязвах,
че съществуваш покрай мен.
Не те ревнувах, нито пазих.
Живеех с тебе ден за ден.
И честичко сам в други влюбен,
не страдах от страха нелеп,
че може и да те загубя
и да се влюбя. Тъкмо в теб!
До днес. Но днес, незнайно как тъй
един случаен джентълмен
ти хвърли погледче за кратко
и ти направи комплимент.
Дали на мен тъй ми се стори
или пък тъй си бе, не знам,
но пръв път друг ми заговори,
че имам хубава жена.
Че е харесвана, че грее
с особен чар, очи и глас,
че другите съзират в нея
туй, що недосъзирах аз.
И го съзрях. В един миг. С хубост
невиждана те аз видях.
- Нима, нима ще те загубя? -
си виках сам във адски страх.
Нима?! Но нещо по-нелеко
удари мисълта ми с чук:
какъв скъперник е човекът -
цени безценното до него
едва щом му посегне друг.
Дамян Дамянов
тъй както заслужаваш ти.
Съвсем ми беше безразлично
дали съм ти любим, прости.
Дори не те и забелязвах,
че съществуваш покрай мен.
Не те ревнувах, нито пазих.
Живеех с тебе ден за ден.
И честичко сам в други влюбен,
не страдах от страха нелеп,
че може и да те загубя
и да се влюбя. Тъкмо в теб!
До днес. Но днес, незнайно как тъй
един случаен джентълмен
ти хвърли погледче за кратко
и ти направи комплимент.
Дали на мен тъй ми се стори
или пък тъй си бе, не знам,
но пръв път друг ми заговори,
че имам хубава жена.
Че е харесвана, че грее
с особен чар, очи и глас,
че другите съзират в нея
туй, що недосъзирах аз.
И го съзрях. В един миг. С хубост
невиждана те аз видях.
- Нима, нима ще те загубя? -
си виках сам във адски страх.
Нима?! Но нещо по-нелеко
удари мисълта ми с чук:
какъв скъперник е човекът -
цени безценното до него
едва щом му посегне друг.
Дамян Дамянов
сряда, 29 септември 2010 г.
понеделник, 27 септември 2010 г.
Една малка част от творчеството на Medina
Автор на сниманите плакати е Fernando Medina. Те пренадлежат на изложбата озаглавена Nieva Tinta представена и окачена в MuVIM.
вторник, 21 септември 2010 г.
Изкуството съблякло душата и..
Сънувам ли- мечтая.
В съня ми- прозорец, а в него светлина
Рисувам ли- чертая
В мислите ми- новата дъга,
размити акварелни сенки в синята боя
Цветни, весели петна.
Съществувам ли- нехая
аз за чуждите блага
То-моето, го имам: прекрасна, уникална и сама.
Автор: lenival
понеделник, 30 август 2010 г.
Безсъние
Безсъние обвива безкрайната нощ.
Няма го спокоиствието детско,
няма я любовта пробола ме със нож.
Няма го и него, сърцето ми горещо.
Само кървъв разум диша едва едва
с въпроси непосилни за хора без сърца.
Празнота изпълва моята осъдена душа,
която тихо плаче своята вина.
Изгубен сред мисли и викове зловещи
тръгвам аз нагоре, тръгвам пак към теб,
да те намеря любов моя, някъде във мен.
Няма го спокоиствието детско,
няма я любовта пробола ме със нож.
Няма го и него, сърцето ми горещо.
Само кървъв разум диша едва едва
с въпроси непосилни за хора без сърца.
Празнота изпълва моята осъдена душа,
която тихо плаче своята вина.
Изгубен сред мисли и викове зловещи
тръгвам аз нагоре, тръгвам пак към теб,
да те намеря любов моя, някъде във мен.
петък, 6 август 2010 г.
Danny
Събуждаш у мен чувства само познати за вълните, небето и всичко, което ги свързва. Чувства с безкрайни величини и безкрайни количества..
вторник, 3 август 2010 г.
Реч, произнесена при завършване на морското училище
Господин капитан, господа офицери и преподаватели. Изминаха шест години и ние си отиваме. От онзи детински ентусиазъм, който носеше всеки един от нас, не е останала нито следа. Всичко е рухнало. Ние си отиваме и една голяма част ще мине под безрадостния пряпорец на безработните, останалите ще си наложат компромиси, които ще имат съдбоносно значение за целия им живот, но не може да се избира - те ще бъдат компромиси за хляб. И ето днеска се събираме за последен път да си подадем ръцете, събираме се, защото едва ли ще се видим някога, събираме се да кажем нещо, не да укоряваме, а да поправяме, не да създаваме злоби, а да изкореним техните поводи, не да пием, а да открием душите си.
За първи път аз ще мога да се явя от името на моите другари, от името на това свещено «ние», което ще ни свърже навеки, от името на шестте години, от името на взаимното тегло, от името на взаимната радост.
Аз искам да ги оправдая тогава, когато бяха обвинени, защото наистина не бяхме само ние виновни. Искам да разбия предубеждения, искам да докажа, че с формули не се управлява една душа; искам да ви разясня защо ние сме толкова далече от вас и защо ще бъдат още по-далече тези, които ще дойдат подире ни. Аз искам да разясня именно на вас, наши бивши началници, за да не сте учудени, за да не ни сочите вашия пример на миналото, защото оттам произлизат всичките противоречия, оттам е и онзи конфликт, който днес е по-осезателен от всеки друг път.
Ние не можехме да бъдеме това, което вие сте били, не от някаква индивидуална особеност, а по чисто атавистични причини. Вие ни сочехте вашите лишения в миналото и с тях искахте да ни дадете импулс. Вие ни сочехте условията, при които сте работили, и се удивлявахте на някаква наша капризна претенциозност. Не се удивлявайте! У вас небето беше по-светло. Вие вярвахте в неща, които нам днес се виждат смешни. Ние едва ли вярваме в нещо. И не сме виновни за това. У всеки един ту по-плитко, ту по-дълбоко има страх. В своя сън ние дори чуваме кошмарния грохот на стъпки от безработни върволици.
Това не са поетически форми, това е една действителност, която не търпи никаква илюстрация, защото излиза фалшива, малко хилава. Вие ни учехте на безпартийност: вие ни сочехте единствен стимул - България, --но ние знаем, че този стимул, колкото и да е мил, не облекчава суровите закони в борбата за хляба. Ние знаем, че ще трябва да затънем в блатото на една гибелна партизанщина, за да могат да ни подхвърлят ока-лян залък хляб.
Та можеме ли да бъдеме като вас, когато сме рожби на съвсем друга епоха, на съвсем друг нравствен мироглед? Та можете ли да сравните съвременната болезнена чувствителност с вашата?
Вие работехте пред нещо определено. Ние пред нищо. Вие се гордеехте с една дисциплина, която не отричам, че е лежала на съзнателна почва, но впоследствие вие знаехте, че тя ще ви трябва като дълг, ще ви трябва като педагогично средство. А ние? Какво щяхме да правиме с нея? Че самото ни положение с нейна свързка не е ли пълна неопределеност? Ние всички дори се питаме: защо ни беше тя при това положение? Нима само за това, че ние отбивахме своята военна служба? Нима само за това? Наистина, твърде много е. Ако ли пък като основа на по-нататъшния ни живот - твърде малко е!
Дисциплината ни не беше като вашата, защото за това имаше причини. Защото вашите пагони не се окачваха и снемаха така лесно, както нашите, защото вие създавахте нашето положение. Защото във флота бяха проверявани от дежурния офицер билети само на кандидатите, а не на подофицерите, защото кандидатът е бил командуван в строя от подофицер. Защото, когато срещнехме някой от вас, ние повече се страхувахме, отколкото уважавахме. Ние ли сме виновни? Ние ли създадохме сами това положение? Не! Все същата неопределеност. Вие ни укорявахте, че се движим в лошо общество, а помислил ли е някой за причините? Какви бяхме ние навсякъде? И в миноносците, и във ведетите, и тук, и там? Не бяхме ли наравно с всички моряци? Ще кажете, че пред дисциплината всички сме равни? И все пак ние сме друго от тях, всичко се отражава много по-контрастно, много по-осезателно. Именно този пункт трябва да се вземе под внимание, за да не се учудвате после.
Ние излязохме от училището едни, сега сме съвсем други... Понякога някои от вас ни наричаха ваши юнкери. Тогава ние се радвахме простодушие. Имаше хора, [на] които това им беше идолът. Днеска никой не се радва. Не искаме дори юнкерската дисциплина, която е осъществима само в теоретичните курсове, защото знаем, че ако бяха и те на наше място, щяха да бъдат като нас. Защото ние видяхме много повече през последните три години от тях и затова всеки един от нас ще знае повече от тях.
Ако не е вярна тезата ми, че в създадените условия трябва да търсите вината, а не в нас, ще излезе, че ние идваме тука една особено неподатлива материя, как да кажа, една особена класа, която би била все съща навсякъде, но сами виждате, че това е съвсем необосновано. Тогава? Мисля, че съм прав.
Ние заемахме длъжности, изпълнявахме ги съзнателно и доблестно. Когато имаше нужда, работехме непосилно, с любов и увлечение, с едно себеотрицание, което заслужава похвала. Но вътрешният ни живот все пак носеше белега на тягостни отношения, създадени от една крива формула - че ние сме войници, че ние сме деца. Принципиално тя е вярна, но с принцнпиалности нещата не се поправят. Не отричам, че имаше хора, които напълно ни съчувствуват, но те най-малко бяха от онези, които трябваше да бъдат.
Ние напуснахме теорията с разцъфнали души, а сега има тъмнина, има и протест.
Това е ведри щрихи, което трябва да се каже. Не толкова за нас, колкото за тези, които ще ни последват. Разбирате ли, не защото е свойствено да се обвинява, а по необходимост.
Има и за какво да благодарим. Ние не сме непризнателни. Ние сме признателни за самостоятелността, която ни се възлага в практиката, с която именно се отличаваме от другите технически училища. Но за съжаление п тук има да се добави нещо. При този тригодишен курс ние можехме да получим много повече, ако бяхме използувани по-целесъобразно. Често пъти времето ни е било ангажирано за съвсем други неща, които нямат нищо общо с техниката.
Ние трябва да благодарим на нашите преподаватели, които от своя страна вложиха всички усилия, за да създадат от нас техници от първи разред. Въпреки че в програмата влизат твърде стари неща, всеки един от тях вложи максимум усилия, всеки един от тях предаваше с увлечение, с истинска симпатия към тази нова младеж, която утре ще бъде техен проводник, техен изразител от големия град до най-затънтената паланка.
Та кой може да забрави вдъхновението на господин Генова при предаване на функциите; кой може да забрави този пламък-любов, неведнъж блеснал в очите му? Можем ли да забравим неговите прости примери, с които той обединяваше цялата математика, заключаваше времето, пространството и неизвестните величини!
Можем ли да забравим методите на г. Давидова, с която той напрягате вниманието ни, защото имаше да чуем действително нещо ново, нещо от първа необходимост за нас като бъдещи техници, хумора му и още какво ли не. «Как только появился двигатель Дизел - - техника обърналась с кракамн нагоре» -- и ето вниманието е приковано, за да се усвои материята в прецизни подробности.
Кой не помни цикъла на Карно и завидната логичност на господин Койчо Георгиев, неговата математическа безпогрешност, думите му - отмерени сякаш с темпа на всеки процес, с ритъма на машините? Кой не помни г. Стефанов, картинната география на г-н Атанасова?
В коя душа няма по някои спомен от всяка лекция, от всеки преподавател! Ние ви благодарим, ние ви адмирираме, наши учители, и ще заключим в сърцето си една признателност завинаги.
Господин капитан, господа офицери и преподаватели, ние се разделяме. Нека се разделим простени. Ние не искахме днес да огорчаваме, искахме да поправяме. Защото действително е необходимо, защото иначе с грядущите ще имате конфликти, конфликти, непроявени в реален смисъл, но вътрешни, дълбоки, трагични.
Никола Вапцаров
Изт. www.slovo.bg
За първи път аз ще мога да се явя от името на моите другари, от името на това свещено «ние», което ще ни свърже навеки, от името на шестте години, от името на взаимното тегло, от името на взаимната радост.
Аз искам да ги оправдая тогава, когато бяха обвинени, защото наистина не бяхме само ние виновни. Искам да разбия предубеждения, искам да докажа, че с формули не се управлява една душа; искам да ви разясня защо ние сме толкова далече от вас и защо ще бъдат още по-далече тези, които ще дойдат подире ни. Аз искам да разясня именно на вас, наши бивши началници, за да не сте учудени, за да не ни сочите вашия пример на миналото, защото оттам произлизат всичките противоречия, оттам е и онзи конфликт, който днес е по-осезателен от всеки друг път.
Ние не можехме да бъдеме това, което вие сте били, не от някаква индивидуална особеност, а по чисто атавистични причини. Вие ни сочехте вашите лишения в миналото и с тях искахте да ни дадете импулс. Вие ни сочехте условията, при които сте работили, и се удивлявахте на някаква наша капризна претенциозност. Не се удивлявайте! У вас небето беше по-светло. Вие вярвахте в неща, които нам днес се виждат смешни. Ние едва ли вярваме в нещо. И не сме виновни за това. У всеки един ту по-плитко, ту по-дълбоко има страх. В своя сън ние дори чуваме кошмарния грохот на стъпки от безработни върволици.
Това не са поетически форми, това е една действителност, която не търпи никаква илюстрация, защото излиза фалшива, малко хилава. Вие ни учехте на безпартийност: вие ни сочехте единствен стимул - България, --но ние знаем, че този стимул, колкото и да е мил, не облекчава суровите закони в борбата за хляба. Ние знаем, че ще трябва да затънем в блатото на една гибелна партизанщина, за да могат да ни подхвърлят ока-лян залък хляб.
Та можеме ли да бъдеме като вас, когато сме рожби на съвсем друга епоха, на съвсем друг нравствен мироглед? Та можете ли да сравните съвременната болезнена чувствителност с вашата?
Вие работехте пред нещо определено. Ние пред нищо. Вие се гордеехте с една дисциплина, която не отричам, че е лежала на съзнателна почва, но впоследствие вие знаехте, че тя ще ви трябва като дълг, ще ви трябва като педагогично средство. А ние? Какво щяхме да правиме с нея? Че самото ни положение с нейна свързка не е ли пълна неопределеност? Ние всички дори се питаме: защо ни беше тя при това положение? Нима само за това, че ние отбивахме своята военна служба? Нима само за това? Наистина, твърде много е. Ако ли пък като основа на по-нататъшния ни живот - твърде малко е!
Дисциплината ни не беше като вашата, защото за това имаше причини. Защото вашите пагони не се окачваха и снемаха така лесно, както нашите, защото вие създавахте нашето положение. Защото във флота бяха проверявани от дежурния офицер билети само на кандидатите, а не на подофицерите, защото кандидатът е бил командуван в строя от подофицер. Защото, когато срещнехме някой от вас, ние повече се страхувахме, отколкото уважавахме. Ние ли сме виновни? Ние ли създадохме сами това положение? Не! Все същата неопределеност. Вие ни укорявахте, че се движим в лошо общество, а помислил ли е някой за причините? Какви бяхме ние навсякъде? И в миноносците, и във ведетите, и тук, и там? Не бяхме ли наравно с всички моряци? Ще кажете, че пред дисциплината всички сме равни? И все пак ние сме друго от тях, всичко се отражава много по-контрастно, много по-осезателно. Именно този пункт трябва да се вземе под внимание, за да не се учудвате после.
Ние излязохме от училището едни, сега сме съвсем други... Понякога някои от вас ни наричаха ваши юнкери. Тогава ние се радвахме простодушие. Имаше хора, [на] които това им беше идолът. Днеска никой не се радва. Не искаме дори юнкерската дисциплина, която е осъществима само в теоретичните курсове, защото знаем, че ако бяха и те на наше място, щяха да бъдат като нас. Защото ние видяхме много повече през последните три години от тях и затова всеки един от нас ще знае повече от тях.
Ако не е вярна тезата ми, че в създадените условия трябва да търсите вината, а не в нас, ще излезе, че ние идваме тука една особено неподатлива материя, как да кажа, една особена класа, която би била все съща навсякъде, но сами виждате, че това е съвсем необосновано. Тогава? Мисля, че съм прав.
Ние заемахме длъжности, изпълнявахме ги съзнателно и доблестно. Когато имаше нужда, работехме непосилно, с любов и увлечение, с едно себеотрицание, което заслужава похвала. Но вътрешният ни живот все пак носеше белега на тягостни отношения, създадени от една крива формула - че ние сме войници, че ние сме деца. Принципиално тя е вярна, но с принцнпиалности нещата не се поправят. Не отричам, че имаше хора, които напълно ни съчувствуват, но те най-малко бяха от онези, които трябваше да бъдат.
Ние напуснахме теорията с разцъфнали души, а сега има тъмнина, има и протест.
Това е ведри щрихи, което трябва да се каже. Не толкова за нас, колкото за тези, които ще ни последват. Разбирате ли, не защото е свойствено да се обвинява, а по необходимост.
Има и за какво да благодарим. Ние не сме непризнателни. Ние сме признателни за самостоятелността, която ни се възлага в практиката, с която именно се отличаваме от другите технически училища. Но за съжаление п тук има да се добави нещо. При този тригодишен курс ние можехме да получим много повече, ако бяхме използувани по-целесъобразно. Често пъти времето ни е било ангажирано за съвсем други неща, които нямат нищо общо с техниката.
Ние трябва да благодарим на нашите преподаватели, които от своя страна вложиха всички усилия, за да създадат от нас техници от първи разред. Въпреки че в програмата влизат твърде стари неща, всеки един от тях вложи максимум усилия, всеки един от тях предаваше с увлечение, с истинска симпатия към тази нова младеж, която утре ще бъде техен проводник, техен изразител от големия град до най-затънтената паланка.
Та кой може да забрави вдъхновението на господин Генова при предаване на функциите; кой може да забрави този пламък-любов, неведнъж блеснал в очите му? Можем ли да забравим неговите прости примери, с които той обединяваше цялата математика, заключаваше времето, пространството и неизвестните величини!
Можем ли да забравим методите на г. Давидова, с която той напрягате вниманието ни, защото имаше да чуем действително нещо ново, нещо от първа необходимост за нас като бъдещи техници, хумора му и още какво ли не. «Как только появился двигатель Дизел - - техника обърналась с кракамн нагоре» -- и ето вниманието е приковано, за да се усвои материята в прецизни подробности.
Кой не помни цикъла на Карно и завидната логичност на господин Койчо Георгиев, неговата математическа безпогрешност, думите му - отмерени сякаш с темпа на всеки процес, с ритъма на машините? Кой не помни г. Стефанов, картинната география на г-н Атанасова?
В коя душа няма по някои спомен от всяка лекция, от всеки преподавател! Ние ви благодарим, ние ви адмирираме, наши учители, и ще заключим в сърцето си една признателност завинаги.
Господин капитан, господа офицери и преподаватели, ние се разделяме. Нека се разделим простени. Ние не искахме днес да огорчаваме, искахме да поправяме. Защото действително е необходимо, защото иначе с грядущите ще имате конфликти, конфликти, непроявени в реален смисъл, но вътрешни, дълбоки, трагични.
Никола Вапцаров
Изт. www.slovo.bg
четвъртък, 15 юли 2010 г.
събота, 12 юни 2010 г.
събота, 5 юни 2010 г.
петък, 4 юни 2010 г.
Архитектура
Тъжно поглеждам към тази снимка, към тази перспектива, към тези сенки, тези форми. Тъжен съм защото не ги разбирам, чуствам се виновен, че не мога да вникна в тях. Искам да докосна идеята която се крие зад тези стени. Да усетя пространството, което обграждат, обстановката, която създават. Искам да почуствам себе си до самата сграда, като част от самото и съществуване. Да докосна светлината, която допуска през празнотите си, вятарът, който гали душата и. Всеки ден я виждам, всеки ден ми се усмихва... чуствам се тъжен.
сряда, 2 юни 2010 г.
събота, 29 май 2010 г.
Добро утро, Малва Роса!
За тези, които не са чували за Малва Роса - така се казва плажа на Валесия (град). Снимките са направени тази сутрин между 05:50 и 06:50 часа. Беше вълшебно!
Краси Русев
Красавеца на семейството!
Представям ви по-малкото ми братче с което винаги спорим по разни философски въпроси, но въпреки това и някои други страни обстоятелства свързани с границите във възраста много се уважаваме и обичаме!
Абе готин пич е :)
петък, 28 май 2010 г.
сряда, 26 май 2010 г.
ocho minutos. 28 segundos de paraiso musical
Still Loving You (Filarmonica De Berlin) - Scorpions
Заглавието на постинг-а е коментар в youtube, който буквално се превежда по следния начин: осем минути. 28 секунди музикален рай.
сряда, 19 май 2010 г.
Metallica - Nothing Else Matters (S&M)
Това прекрасно изпълнение на симфоничния оркестър на Сан Франциско и Металика е без спорно доказателство за heavy metal културата.
вторник, 18 май 2010 г.
понеделник, 17 май 2010 г.
Прогрес..
В процеса си на развитие градовете на XXI в. се стремят към максимален диалог с природата.
неделя, 16 май 2010 г.
петък, 14 май 2010 г.
понеделник, 10 май 2010 г.
Пътнико свиден, пътнико млад...
Много родини има в света,
много долини с чудни цветя,
ала го няма пълният с блян,
с песен хайдушка роден Балкан.
много долини с чудни цветя,
ала го няма пълният с блян,
с песен хайдушка роден Балкан.
събота, 1 май 2010 г.
петък, 30 април 2010 г.
Обвинявам политическата класа в национален нихилизъм
Българската култура е задният двор на съвременното българско общество. Творците на художествени ценности са изправени до стената, тяхната мисия е подценявана ежедневно, с надменност, която погубва основни черти на българския характер. Този процес се развива в последните 20 г. с презумпцията, че всичко останало в нашето общество е по-съществено. Това не е просто грешка на растежа, а беда, чиито поражения тепърва ще се разкриват пред нас. Политиката на прехода нанесе удар на българската духовност, изключвайки постепенно нейното приложно поле от дневния ред на обществения дебат. Всъщност дебат нямаше. За това сме виновни и ние, дейците на българската култура и изкуство, заедно с журналистите и обществените организации, защото мълчахме виновно пред политиците.
Даже т.нар. художествена критика, която освен творческия процес би следвало да анализира и цялостния разпад на обществото, се задоволяваше с терминологична еквилибристика и носеше гордо огърлиците от словесни бисери по тялото си - безполезни за суровото ежедневие на пътя, по който вървяхме.
Началото на 90-те години завари българската култура с бюджет от 340 млн. лв. За 20 г. той се срина до 102 млн. (в съпоставимо съотношение спрямо долара тогава и сега)под ехидните усмивчици на макроикономистите, които многократно доказаха своята интелектуална немощ. Отказът от развитието на културата и духовността в България се вижда всекидневно с просто око - бедност цари в нашето общество, бедност, детерминирана от абсолютния знак на равенство между телевизионните риалити предавания и жалката безпомощност на политическия дебат както в парламента, така и в територията на осакатеното гражданско общество. Обвинявам политическата класа в национален нихилизъм за това, че вече 20 г. не можа да създаде българска културна стратегия. Нашето общество не знае какво иска, няма визия за своето развитие и партийните вождове много ловко подмениха основните свои задачи за изграждане концепцията за модерна България с миража Европейски съюз. Членството в Евросъюза още повече драматизира проблема, който искам ясно да дефинирам - ние не знаем какво искаме да се случи с България не знаем за каква бъдеща България мечтаем, не знаем от какво културно поле се нуждаем, за да просперира страната ни. Как да се развива нашата държава, какво бъдеще очаква нейните граждани, кои са основните приоритети на нашето общество? Без дефинирането на културна стратегия обществото ни не може да си отговори на тези въпроси.
Азбучна истина е, че културата в най-широкия смисъл на тази дума е върхът на обществената пирамида. Най-точно го е определил Николай Бердяев още през 1924 г.: “Не в икономиката и в политиката е смисълът на нашето съществувание, а в културата.” Културата и изкуството са върхът на образованието. Те са осъзнат процес на непрестанно самообразование, развитие на самосъзнанието, аналитичен разрез на битието. Чрез тях човек може да отговори на въпроси, непосилни за науката, непосилни и за религията.
А театърът в частност е мястото, където обеднелият и обезверен българин може да намери мъничко щастие, да открие съмишленици, които го подкрепят и се стараят да отнемат неговото отчаяние. А ако той е паднал на колене, да го изправят и да го възвисят.
Днес българският театър се нуждае от реформа, защото той остана непокътнат от времето на соца и неговата териториална еднаквост на принципа на бившите окръзи е изпразнена от идеология, от смисъл, от качества. Старата система на заплащане, базирана на принципа “екзистенц-минимум” като ниски работни заплати, плюс “екзистенц-максимум” във вид на премии за идеологически “правилни” тези се срина от само себе си. Но остана ниското заплащане на “екзистенц-минимума”. Запази се и просоциалистическата централизация. Няма обвързаност между качеството на труда и неговите резултати. Затова в повечето театри има само заплати, без да има добър театър.
Основното противоречие днес идва от новата икономическа среда, която сблъска свободните пазарни отношения, в които трябва да съществува театърът, и неговата ограничителна бюджетна формула. И от двете имаме по малко, без да сме в състояние да се определим какво точно искаме да постигнем. Хем работим по правилата на пазара и конкуренцията, хем сме в бюджетната рамка. Като добавим и абсурда на системата СЕБРА (за бюджетно електронно разплащане), картината става още по-жалка. Защото на 100 метра по-нататък - в Столична община, този проблем бе решен с идването на Бойко Борисов като кмет. Столичните театри са изцяло на бюджетна издръжка, приходите от билети се разпределят по схема между театъра и общината и служат за стимулиране на дейността. Просто и ясно - и “екзистенц-минимум”, и “екзистенц-максимум”, ако работите добре и имате достатъчно много публика.
Аз съм противник на тезата, че театрите в България са много. Според мен театри може да има навсякъде - и държавни, и общински, и корпоративни, и частни, и самодейни, и задължително независим ъндърграунд. Тук няма и не може да има мяра
Колкото повече, толкова по-добре. Но всяка една трупа, всяка една община трябва да доказва и отстоява съществуването на своя театър ежедневно. Дълбоко погрешно е чиновници в София да решават какъв театър е нужен на гражданите на Силистра, да речем. Това е мисия на местния политически, граждански и творчески елит. Това трябва да е техният избор за начина, по който искат да живеят. Тази свобода трябва да е гарантирана.
Театрите са най-успешната част от дейността на МК - те имат най-много зрители, най-висок процент на възвръщаемост на вложените средства, въпреки че има ясно обособени две групи - подчертано успешни, които разходват половината от бюджета за театър (около 12 млн. лв.), и подчертано вегетиращи, които разходват втората половина от бюджета (също 12 млн. лв.). Но не в закриването на театри е решението, а в преструктурирането.
Главният въпрос сега е Министерството на културата да реши какъв е кръгът на задължителното осигуряване на мрежа на държавните професионални театри. В момента има театри със състав от 11, 14, 23, 32 щатни бройки - пълен абсурд и разхищение на средства. За да е професионален, един театър не може да има под 60 души творчески и обслужващ персонал. Добре, но колко и какви трябва да са тогава театрите? Какви да са параметрите на реформата в театъра?
Моите разсъждения са в подкрепа на тезата, че трябва да има 2 пояса на територията на страната:
- първият е на държавните театри, което означава държавен стандарт при определяне на броя артисти и служители, които гарантират професионален и високохудожествен театър, ситуирани според количество потенциални зрители (градове с голямо население, наличие на университет и съответната общност);
- вторият пояс е на общинските театри в по-малките градове, които работят основно като открити сцени и по координирана програма приемат спектакли от най-добрите държавни институти. А ако съответната община има мъдростта да знае, че регионалната творческа интелигенция е богатство, и има средствата за субсидиране, то тогава нека формира регионалната трупа на своя издръжка.
Задължително трябва да се запази сградният фонд - това е богатство, от което страната ни има нужда. Тук всяко посегателство трябва да се пресича в зародиш и да се защитава всеки театър, без да има значение какъв е неговият статут или ранг.
Задължително трябва да се освободи заплащането на творческия труд, защото твърдата рамка на бюджетните заплати е основна пречка за развитието на театъра днес. Формули има достатъчно много - и твърд щат плюс премия за категория роля, свободно договаряне с граждански договори, системата на творческите агенти, импресарски къщи и т.н.
Ясно трябва да се дефинират задачите, които МК поставя на различните театри, а от тук и формулите за финансиране - кои са изцяло на 100% бюджетна издръжка, кои са на смесено финансиране, кои са на пазарен принцип или чрез фондова подкрепа.
Средствата в държавния бюджет за подкрепа и развитие на културата трябва не да се намаляват, а да се увеличават. Защото така ще се гарантира по-добрият начин на живот на българите - чрез книгата, театъра, операта, киното, изобразителното изкуство.
Неотдавна в едно аналитично предаване на БНТ се води дълга дискусия. След национално гласуване се оказа, че българите смятат за най-важно събитие през ХХ век “българското оперно чудо”. Чувствам се горд! Защото това е най-силната защита в подкрепа за нашата култура и изкуство. Народът ни просто и ясно го определи - просперитетът на България е свързан с развитието на културата и изкуството. Всички, които се противопоставят на тази безхитростна народна истина ги чака забвение. И всички, които работят в защита на духовното ни израстване, ще останат като стожери в историята на България.
Какво ни е нужно, за да оцелеем като нация?
Държавна културна стратегия. Законодателна уредба, закриляща изкуството. Прогресиращо финансиране на културата.Изкуството и в частност театърът са по-добрият начин на живот. Бъдещето на България е свързано с нейното духовно възраждане. Това не е просто задача, това е мисия. Кой ще има смелостта да я поеме? Има ли кой?
Павел Васев, директор на Народния театър
Източник: http://lyutakov.blogspot.com/
Даже т.нар. художествена критика, която освен творческия процес би следвало да анализира и цялостния разпад на обществото, се задоволяваше с терминологична еквилибристика и носеше гордо огърлиците от словесни бисери по тялото си - безполезни за суровото ежедневие на пътя, по който вървяхме.
Началото на 90-те години завари българската култура с бюджет от 340 млн. лв. За 20 г. той се срина до 102 млн. (в съпоставимо съотношение спрямо долара тогава и сега)под ехидните усмивчици на макроикономистите, които многократно доказаха своята интелектуална немощ. Отказът от развитието на културата и духовността в България се вижда всекидневно с просто око - бедност цари в нашето общество, бедност, детерминирана от абсолютния знак на равенство между телевизионните риалити предавания и жалката безпомощност на политическия дебат както в парламента, така и в територията на осакатеното гражданско общество. Обвинявам политическата класа в национален нихилизъм за това, че вече 20 г. не можа да създаде българска културна стратегия. Нашето общество не знае какво иска, няма визия за своето развитие и партийните вождове много ловко подмениха основните свои задачи за изграждане концепцията за модерна България с миража Европейски съюз. Членството в Евросъюза още повече драматизира проблема, който искам ясно да дефинирам - ние не знаем какво искаме да се случи с България не знаем за каква бъдеща България мечтаем, не знаем от какво културно поле се нуждаем, за да просперира страната ни. Как да се развива нашата държава, какво бъдеще очаква нейните граждани, кои са основните приоритети на нашето общество? Без дефинирането на културна стратегия обществото ни не може да си отговори на тези въпроси.
Азбучна истина е, че културата в най-широкия смисъл на тази дума е върхът на обществената пирамида. Най-точно го е определил Николай Бердяев още през 1924 г.: “Не в икономиката и в политиката е смисълът на нашето съществувание, а в културата.” Културата и изкуството са върхът на образованието. Те са осъзнат процес на непрестанно самообразование, развитие на самосъзнанието, аналитичен разрез на битието. Чрез тях човек може да отговори на въпроси, непосилни за науката, непосилни и за религията.
А театърът в частност е мястото, където обеднелият и обезверен българин може да намери мъничко щастие, да открие съмишленици, които го подкрепят и се стараят да отнемат неговото отчаяние. А ако той е паднал на колене, да го изправят и да го възвисят.
Днес българският театър се нуждае от реформа, защото той остана непокътнат от времето на соца и неговата териториална еднаквост на принципа на бившите окръзи е изпразнена от идеология, от смисъл, от качества. Старата система на заплащане, базирана на принципа “екзистенц-минимум” като ниски работни заплати, плюс “екзистенц-максимум” във вид на премии за идеологически “правилни” тези се срина от само себе си. Но остана ниското заплащане на “екзистенц-минимума”. Запази се и просоциалистическата централизация. Няма обвързаност между качеството на труда и неговите резултати. Затова в повечето театри има само заплати, без да има добър театър.
Основното противоречие днес идва от новата икономическа среда, която сблъска свободните пазарни отношения, в които трябва да съществува театърът, и неговата ограничителна бюджетна формула. И от двете имаме по малко, без да сме в състояние да се определим какво точно искаме да постигнем. Хем работим по правилата на пазара и конкуренцията, хем сме в бюджетната рамка. Като добавим и абсурда на системата СЕБРА (за бюджетно електронно разплащане), картината става още по-жалка. Защото на 100 метра по-нататък - в Столична община, този проблем бе решен с идването на Бойко Борисов като кмет. Столичните театри са изцяло на бюджетна издръжка, приходите от билети се разпределят по схема между театъра и общината и служат за стимулиране на дейността. Просто и ясно - и “екзистенц-минимум”, и “екзистенц-максимум”, ако работите добре и имате достатъчно много публика.
Аз съм противник на тезата, че театрите в България са много. Според мен театри може да има навсякъде - и държавни, и общински, и корпоративни, и частни, и самодейни, и задължително независим ъндърграунд. Тук няма и не може да има мяра
Колкото повече, толкова по-добре. Но всяка една трупа, всяка една община трябва да доказва и отстоява съществуването на своя театър ежедневно. Дълбоко погрешно е чиновници в София да решават какъв театър е нужен на гражданите на Силистра, да речем. Това е мисия на местния политически, граждански и творчески елит. Това трябва да е техният избор за начина, по който искат да живеят. Тази свобода трябва да е гарантирана.
Театрите са най-успешната част от дейността на МК - те имат най-много зрители, най-висок процент на възвръщаемост на вложените средства, въпреки че има ясно обособени две групи - подчертано успешни, които разходват половината от бюджета за театър (около 12 млн. лв.), и подчертано вегетиращи, които разходват втората половина от бюджета (също 12 млн. лв.). Но не в закриването на театри е решението, а в преструктурирането.
Главният въпрос сега е Министерството на културата да реши какъв е кръгът на задължителното осигуряване на мрежа на държавните професионални театри. В момента има театри със състав от 11, 14, 23, 32 щатни бройки - пълен абсурд и разхищение на средства. За да е професионален, един театър не може да има под 60 души творчески и обслужващ персонал. Добре, но колко и какви трябва да са тогава театрите? Какви да са параметрите на реформата в театъра?
Моите разсъждения са в подкрепа на тезата, че трябва да има 2 пояса на територията на страната:
- първият е на държавните театри, което означава държавен стандарт при определяне на броя артисти и служители, които гарантират професионален и високохудожествен театър, ситуирани според количество потенциални зрители (градове с голямо население, наличие на университет и съответната общност);
- вторият пояс е на общинските театри в по-малките градове, които работят основно като открити сцени и по координирана програма приемат спектакли от най-добрите държавни институти. А ако съответната община има мъдростта да знае, че регионалната творческа интелигенция е богатство, и има средствата за субсидиране, то тогава нека формира регионалната трупа на своя издръжка.
Задължително трябва да се запази сградният фонд - това е богатство, от което страната ни има нужда. Тук всяко посегателство трябва да се пресича в зародиш и да се защитава всеки театър, без да има значение какъв е неговият статут или ранг.
Задължително трябва да се освободи заплащането на творческия труд, защото твърдата рамка на бюджетните заплати е основна пречка за развитието на театъра днес. Формули има достатъчно много - и твърд щат плюс премия за категория роля, свободно договаряне с граждански договори, системата на творческите агенти, импресарски къщи и т.н.
Ясно трябва да се дефинират задачите, които МК поставя на различните театри, а от тук и формулите за финансиране - кои са изцяло на 100% бюджетна издръжка, кои са на смесено финансиране, кои са на пазарен принцип или чрез фондова подкрепа.
Средствата в държавния бюджет за подкрепа и развитие на културата трябва не да се намаляват, а да се увеличават. Защото така ще се гарантира по-добрият начин на живот на българите - чрез книгата, театъра, операта, киното, изобразителното изкуство.
Неотдавна в едно аналитично предаване на БНТ се води дълга дискусия. След национално гласуване се оказа, че българите смятат за най-важно събитие през ХХ век “българското оперно чудо”. Чувствам се горд! Защото това е най-силната защита в подкрепа за нашата култура и изкуство. Народът ни просто и ясно го определи - просперитетът на България е свързан с развитието на културата и изкуството. Всички, които се противопоставят на тази безхитростна народна истина ги чака забвение. И всички, които работят в защита на духовното ни израстване, ще останат като стожери в историята на България.
Какво ни е нужно, за да оцелеем като нация?
Държавна културна стратегия. Законодателна уредба, закриляща изкуството. Прогресиращо финансиране на културата.Изкуството и в частност театърът са по-добрият начин на живот. Бъдещето на България е свързано с нейното духовно възраждане. Това не е просто задача, това е мисия. Кой ще има смелостта да я поеме? Има ли кой?
Павел Васев, директор на Народния театър
Източник: http://lyutakov.blogspot.com/
събота, 24 април 2010 г.
С теб или без теб...
..сега... веднага... с теб или без теб!!!!
Кога започна всичко? Кога за пръв път усетих, че да си човек е нужно много повече от едно тяло. Много повече от една скъпа кола, голяма къща и много пари... нужно е много повече от всичко!! Казваха ми, учи сега за да ти е по-лесно после, учи за по-добро бъдеще.. учи, учи... всякаш всичко с учене се оправя..
Образование? Какво по дяволите е това? Никои не ми е обяснил и до ден днешен какво означава тази дума!!! Аз не я разбирам. Не мога да я усазная. Учиш и после си намираш "хубава" работа? И с това си ореждаш живота? Кола, къща, пари... Това ли е щастието? Мисля, че въпросите станаха адски много.... а малко отговори...
Кога започна всичко? Не знам... но сега търся човекът в мен повече от всякога.. и по пътя към себе си, като в някоя приказка, започнах да намирам камъчетата оставени от някого за мен... за да намеря правилната посока. Под първото камъче намерих едно парченце хартия и на него пишеше: спри... обърни се и виж... ПОГЛЕДНИ!
Видях голяма липса на разум, знания, мъдрост, понятия... видях колко малко сам виждал, колко по-голям е светът, колко много моменти съм пропилял... колко много неща... видях как светът се води по чужди нрави... как човешкото във нас променя цялата си ценностна система и умира.. видях колко малко съм се вглеждал в малките неща.. ЗАБЕЛЕЖИ използвам много и малко и пак не искам да кажа това...
Още съм на първото камъче... представиси колко планини има още да премина.. и да ти споделя какво ще видя..
..........
Кога започна всичко? Кога за пръв път усетих, че да си човек е нужно много повече от едно тяло. Много повече от една скъпа кола, голяма къща и много пари... нужно е много повече от всичко!! Казваха ми, учи сега за да ти е по-лесно после, учи за по-добро бъдеще.. учи, учи... всякаш всичко с учене се оправя..
Образование? Какво по дяволите е това? Никои не ми е обяснил и до ден днешен какво означава тази дума!!! Аз не я разбирам. Не мога да я усазная. Учиш и после си намираш "хубава" работа? И с това си ореждаш живота? Кола, къща, пари... Това ли е щастието? Мисля, че въпросите станаха адски много.... а малко отговори...
Кога започна всичко? Не знам... но сега търся човекът в мен повече от всякога.. и по пътя към себе си, като в някоя приказка, започнах да намирам камъчетата оставени от някого за мен... за да намеря правилната посока. Под първото камъче намерих едно парченце хартия и на него пишеше: спри... обърни се и виж... ПОГЛЕДНИ!
Видях голяма липса на разум, знания, мъдрост, понятия... видях колко малко сам виждал, колко по-голям е светът, колко много моменти съм пропилял... колко много неща... видях как светът се води по чужди нрави... как човешкото във нас променя цялата си ценностна система и умира.. видях колко малко съм се вглеждал в малките неща.. ЗАБЕЛЕЖИ използвам много и малко и пак не искам да кажа това...
Още съм на първото камъче... представиси колко планини има още да премина.. и да ти споделя какво ще видя..
..........
вторник, 20 април 2010 г.
Началото...
Това е първата ми изложба..
Посвещавам я на Румен Дюлев благодарение на когото за прав път усетих и опознах това прекрасно изкуство..
Посвещавам я на Румен Дюлев благодарение на когото за прав път усетих и опознах това прекрасно изкуство..
Абонамент за:
Публикации (Atom)